Янкула, млада Янкула,
Янкула, влашка войвода!
Янкула коня хранеше,
во тая града Солуна,
на солунските меани,
со ситна слама оризова.
Янкула коня поеше
с негошко вино благушко.
Янкула коня зобеше
со големерска пченица.
Янкула коня ковеше
на солунските налбанти,
на налбанти се молеше:
- Ей, мили брате налбанти!
Харно ми коня ковайте,
карагрош плочи клавайте,
алтани клинци редейте!
Янкула седло кроеше,
на солунските сарачи
от чиста свила камуха.
Янкула узда правеше
карагрошови лееше
на солунските златари.
Коня оружи, пристегна;
коня му веле, говоре:
- Що ме на тимар удираш?
Дал ке ме мене продадиш,
или ке ме мене учиниш
за друга коня по-харна?
Янкула веле, говоре:
- Ей, коню, ти, мой другарю!
Нито те, коню, продавам,
нито те, коню, менувам,
дошло ми писмо от Влашко,
да си пойдам на Косово,
Косово поле широко:
настала турска ордия,
ордия и силна войска,
ке си пойдам дори тамо.
Вяхна коня и киниса,
пойде на поле Косово,
та влезе в турска ордия,
та извади остра сабя,
та си фати да си сече.
Как влезе в среде ордия,
пушка пукна, Янко падна,
коня застана над него,
коня диван да му чине.
С грива му сенка чинеше
с опашка мухи бранеше,
ем дробни сълдзи ронеше,
там и он до него падна,
до него падна, душа даде.
Трем на българската народна историческа епика. От Момчила и Крали Марка до Караджата и Хаджи Димитра. Съст. Божан Ангелов и Христо Вакарелски. София, 1939.
