От кога се й, мила моя майно льо, зора зазорила,
от тогаз са й войска провървяла;
кон до коня, юнак до юнака,
кон до коня, байрак до байрака;
пушките им като честа гора,
сабите им като ясно слънце,
паласки им като дребни звезди,
пищови им като дребен гъстак,
дрехите им като тъмна мъгла,
барутя им тъмен облак,
куршуми им като град по поле,
калпаци им като тъмен пушък.
Като вървят през гора зелена,
байрак носят със асланов образ,
огън святка от добри катани;
кат'препускат силен, буян вятър,
дето стъпят, кладенчета правят,
дето стъпят, калдъръми къртят,
де каго си стигнат, срещнат,
се си питат за Софийско поле.
Отишли са на Софийско поле,
бой да правят за българско име,
бой да правят за Христова вяра,
сам ги води сам цар Иван Шишман.
Излягоха тез грозни татари.
Отговаря сам цар Иван Шишман:
-Я идете, че си повикайте,
повикайте младото юначе,
повикайте, бре, луда гидия.
Свариха го с булче под вянчило;
че остави младото юначе,
че остави, бре, луда гидия.
че остави булче под вянчило,
че възседна раняна си коня,
че отиде на Софийско поле.
Дет помина, планина поломи,
дет помина, гората укърни.
Че завари войска разпръсната,
че завари войска ми българска.
Разсърди са младото юначе,
разсърди са бре, луда гидия,
че извади сабя френгияна,
че разпръсна тез грозни татари.
Трем на българската народна историческа епика. От Момчила и Крали Марка до Караджата и Хаджи Димитра. Съст. Божан Ангелов и Христо Вакарелски. София, 1939.
