Се армасала Смиляна,
на гърцко село да ходи,
гърче си момче да земи,
ся нощ си, ся нощ седела,
мъжка кошуля сошила,
поплиток си направила,
дур да йе зора йобзоре,
Смиляна се разболела;
дур да йе сънце йогрейе,
Смиляна и си умрела.
Майка му си йе рендеше:
- Смиляно, керко Смиляно!
Как ке сватови пречекаш?
- Майко ле, мила майчице!
Чукни си белите рънци,
цикни гласови до небе!
Ето сватови де гренде:
- Сватови, братко сватови!
Навалите си огнови,
клайте на стреде Смиляна,
бельки Смиляна оживи!
Си навалйа огнови,
си йе кладба Смиляна;
нема Смиляна да стани!
