Играе момче Сокула,
добра си коня играе
по самовилски игрила,
низ самовилски градини,
та им е цвеке погазил.
Излезна Димка, излезна,
бре Димка, баш самовила,
па на Сокула думаше:
- Момче Сокуле, Сокуле!
Не играй коня тадева
по самовилски игрила,
низ самовилски градини,
добро ми цвеке не гази.
Тия са мои градини,
остри чем стрелки да земем,
на место че те оставим.
А Сокула й думаше:
- Бре, Димко, бре, самовило!
Я ми се надзад повърни,
че ми се сърце разлюти,
остра чем сабля да земем,
на место че те оставим.
А Сокула я не слушаше,
и още цвеке газеше.
Тогай се Димка разсърди,
остри е стрелки везела,
та като силно върлила,
Сокула да си погуби,
Сокула с коня возлитна,
не може да го угоди,
Сокула сабля извади,
та Димка да си погуби.
А Димка му се примоли:
- Момче Сокуле, Сокуле!
Немой ме мене погуби,
язе чем да те научим
да бъдеш юнак най-болье
и сабля да те не сече.
Тогай е Димка станала,
бре Димка баш самовила,
та ми се Димка прошетна
низ самовилски градини,
секакво цвеке набрала
и на китка го направи,
на Сокула го додаде
и на Сокула казува:
- Ти тая китка, да носиш,
най-болье юнак че станеш,
ни че те сабля па лови.
Какво го Димка научи,
и се му така станало,
най-болье юнак станало,
ни го е сабля па секло.
