Младоженец-войник и кралица

Извор: Викизворник


Младоженец-войник и кралица

Зажени ми се млад Стоян
в събота срещу неделя:
в събота булка доведе,
в неделя сватба заправи.
Кога е било в понделник,
кралица писмо допрати,
да иде Стоян, да иде,
да иде младо войниче -
на това тежко воянство,
напред байрака да носи.
Стоян им дума продума:
- Много сте, братя, чекали,
йош малко да ме чекате,
във сряда до икиндия,
сватбата да си разваля,
госкето да си изпратя.
Йони му дума думаа:
- Не ще чекаме до йобед,
камо ли, море, до среда,
до среда, до икиндия,
сватбата да си развалиш,
госкето да си изпратиш.
Стоян за вера улови,
разфърля бела премена,
баща му коня седлае,
майка му меси бели леб,
сестра му реши рус перчин,
булка му влезла в градина,
набрала цвеке свекакво,
изкити китка мешана,
мешана китка вояшка.
Кога ле Стоян да пойде,
младо войниче да иде,
йона му китка подаде
и си Стояну думаше:
- Либе Стояне, Стояне,
че на ти китка мешана,
денем у пояс да носиш,
нощем у вода да топиш,
доде ти й китка весела,
дотогава ще я седа,
ще седа да те почекам!
Като ти китка повейне,
да знаеш, либе, да повниш,
я ще се, либе, йожена,
ожена, либе, пристана,
по друго либе ще ида.
Стоян си китка юзело,
у ален я пояс поднало,
младо войниче отиде,
на това тежко воянство.
Денем я в пояс носило,
нощем у вода топило.
Доде е Стоян поседел
на това тежко воянство,
нещо се малко минало -
тъкмо ми девет години,
настъпи годин десета.
Нареди Стоян вояци,
наред гатанки гатали
и Стоян си ги досеща.
Кога ми гатна млад Стоян:
- Чуйете мене, дружина,
дома си имам ябълка,
све цъфти, брате, вързува,
а съг из корен изсъхна
и що завърза, йопадна!...
Никой не се йе досетил,
досетила се кралица,
яле Стояну продума:
- Стояне, младо войниче,
я ялай близо до мене,
ти ръка да ми цълунеш
и прошка да те йопроста
от това тежко вояпство;
дома си, море, да идеш,
че си невеста поставил,
до отзаран те чекала,
а отзаран си пристала
и днеска й е сватбата!
Нали я Стоян поверва,
близо до нея отиде,
та па й ръка цълува
и кралица го иопрости
от това тежко воянство.
И станал беше млад Стоян,
па стегна конче ранено,
дорде в зенгия да стъпи,
премина, Стоян, премина
дор девет гори зелени.
Стоян през лозье минува,
нему се милост домиле
лозьето да си обиди,
па се на лозье отбило.
У лозье беше баща му,
в неделя лозье режеше.
Стоян му дума продума:
- Бог ти помага, старео!
Що режеш лозье в неделя?
Дали го режеш да роди,
йели го режеш да съхне?
Баща му дума продума:
- Дал ти Бог добро, пътниче!
Не режа лозье да роди,
яла го режа да съхне -
йот жалба, йот Стоянова:
имал съм сина Стояна,
младо войниче отиде,
тая девета година,
как е невеста йоставил,
до йотзаран го е чекала,
йотзаран си е пристала
и днеска й е сватбата.
Стоян ми нищо не рече,
че бутна коня ранена,
право у село йотиде,
та па си дома йотишло.
Дома си беше майка му,
Стоян й дума продума:
- Бог ти помага, старице!
Що тъчеш платно в неделя?
Дали го тъчеш да носиш,
или го тъчеш за покров?
Днеска се платно не тъче,
йоти е света неделя.
Майка му зина, продума:
- Не тъчем платно да носим,
яла го тъчем за покров
йот жалба, йот Стоянова:
имам си сина Стояна,
младо войниче йотиде,
тая девета година,
как си невеста йостави;
до йотзаран го чекала,
а йотзаран си пристала,
от днеска й е сватбата.
Стоян си нищо не рече,
право на сватба йотиде.
Вънка ми одат девере,
Стоян им дума продума:
- Чуйте мене, девере,
я изведете невеста,
та ръка да ми цълува,
че ще я дарба дарувам,
че ме е пътье нанело!
Послушали го девере,
та си невеста извели.
Сегнала беше невеста,
Стояну ръка цълува,
йона си беше познала
на десна ръка пръстена,
дето си мена менили
вечерта на венчаньето.
Невеста дума продума:
- Чуйете мене, девере,
и вие, стари кумове!
Кой откъде е, да с' иде,
мене е Стоян достигнал
от това тежко воянство!
Та си сватбата развали.
Яле я Стоян заведе.
Кога си дома достигна
и майка му го познала,
защо е това млад Стоян,
млад Стоян, младо войниче.
Някога беше на лъжа,
а сега, брате, истина.



Извор[уреди]

Грамада, Кулско (СбНУ 1, с. 39).

  • Трем на българската народна историческа епика. От Момчила и Крали Марка до Караджата и Хаджи Димитра. Съст. Божан Ангелов и Христо Вакарелски. София, 1939.