- Ой, Лозено, Лозено девойкьо!
Колико е поле Сараево,
у него ми нийде нищо нема,
саде едно дърво ябленово,
под дървото, студени кладенец;
под кладенец, свилена постеля;
на постеля, Лозена девойкя,
оздоле ида китени сватове,
сватове и ядна младоженя.
Проговори Лозена девойкя:
- Стойте вие, китени сватове,
и тизека, ядна младоженя;
заставете свирки и тупанье,
положете белите фруглици,
па слушайте що чем да ви думам:
- Кой престрели върше абленбво,
кой преброй лиске абленови,
той че земе Лозена девойкя!
Слушаа я китени сватове;
заставили свирки и тупанье,
положили белите фруглици,
си стреляа върше абландво.
Си стреляа и престрелиа го.
Си бройа лиске абленово,
си бройа, не пребройа го,
оздоле иде проклето Латинче,
в ръка носи пръчка чемширова,
метна очи та лиске преброи;
хвърли пръчка, та върше престрели.
Тогай викна Лозена девойкя:
- Леле, Боже, леле, мили Боже!
Бело лице, защо ли те белих?
Тънки вежди, защо ли ви теглих?
Църни очи, що ви сурмесувах?
Половини, защо ви пристежах?
Да ви кине проклето Латинче?
