Карабогданово изповедание - 2

Извор: Викизворник
Иди на навигацију Иди на претрагу


Карабогданово изповедание - 2

Е, бре, Богдан, Кара Богдан!
Разболея се кара Богдан,
болен леже на постеле,
от ден до ден три години,
да е скапал три постеле,
три йоргана, три душека
и до три ми шик перници;
църве снага ке м' изедат
от лежене, от гниене,
дури му се сдодеало!
Тогай веле и говори
на негова стара майка:
- Оди, мале, лек ми бърки,
иль да юмрам, иль да станам.
Послуша го стара майка,
да си стана, да си отиде
по врачарки, по баснарки.
Шчо й речеа врачарките:
- Мори, бабо, Богданова стара майко!
От нас Богдан лек си нема,
тук да одиш на Кукушко,
на Кукушко баш градишче,
оттам бильки да набереш,
оттам бельки лек ки найде!
Да си стана Богданова,
Богданова стара майка,
да с' отиде на Кукушко,
на Кукушко баш градишче;
тамо бильки да си бере.
Сольдзи роне, Богдан плаче!
Там дека си бильки бере,
да излезе църн калугер,
църн калугер, стар прегумен,
да й веле и говоре:
- Мори, бабо, стара бабо,
Богданова стара майко!
Шчо бильки береш ем солдзи ронеш,
хем си плачеш, Богдан жалиш?
Тук да станеш, да си одиш,
да си седнеш до Богдан юнак,
да го питаш хем разпиташ,
шчо грех има, шчо грех чинил
от малечко до денеска?
На теб право да ти каже;
бельки господ ке го просте,
иль да умре, иль да стане!
Оттам стана и майка му,
да с' отиде дури дома
да си седна до Богдана,
да му веле ем говоре:
- Варай, сину, Богдан юнак,
ке те питам, да ми кажеш,
да ми кажеш, се прикажеш,
шчо грех имаш, шчо грех чини
от малечко до денеска?
Тогай веле Богдан юнак:
- Седи, мале, ти кажувам,
шчо грех чиних, шчо грех имам
от малечко до денеска;
кога бех си с арамиите
во гората, планината,
нели наска хлебот ни се свърши,
да пушчихме до труица
в добро село Борислава,
хлеб да сакат, хлеб да просат.
Нель ги нихка препознали,
познале ги, фатиле ги;
единот на кол удриле,
другот на ченгель удриле;
един само откина, бегал;
да си дойде, да ни кажа.
Ка си дочу наш войвода,
той ни веле, ем говоре:
"Ей, дружино, мили брате!
Слушайте ме шчо ке кажам:
хайде сега да ве видам -
ке одиме в добро село,
в добро село Борислава.
Силен огън там ке падне,
и по патишча шчо ке стретеме,
нишчо не ке оставиме!"
Ка слезехме от планината,
кинисахме по патишча,
нишчо ние не стретехме,
сам стретехме двамина младенци.
Отдалеко ни се поклониха
и на сите ръка ни бакнаха
и сите си ги даруваха.
Ка дойдеха на менека,
яз ги фатих да ги носих,
да ги носих в честа гора,
дека пиле не си пее,
дека слънце не си грее,
тамо нихка си ги вързах
на две дърва букови,
саде да се дни гледат,
да не можат да се видат!
Тогай му веле неговата,
неговата стара майка:
- От Бог, сину, да си найдеш!
Тая беше сестра ти Елена,
сестра ти Елена и зетот ти,
шчо идеха уф наска на госте!
Колко леже, сино, йошче толко,
йошче толко да си лежиш;
църве снага да т' изедът.
Тогай веле Кара Богдан:
- Мълчи, мале, ти кажувам,
шчо грех имам, шчо съм чинил!
Да пойдехме в добро село,
в добро село Борислава,
на ден добар, ден Великден,
кога светот в църкви иде,
в църкви ходе, Бога моле.
Тогай веле войводата:
"Ей, дружина, мили брате!
Кой е кадър ем и вреден
да си ходе в гробишчата,
тамока он да се закрие,
оттамо он да си гледе,
ка ке върват, да си върват
сите люде уф църквата,
па да иде, да си фате,
да си фате тежки врати,
да ги пресе со барута,
да запале лепа църква!"
Никой, мале, не се отбра,
та аз, мале, си се отбрах,
да отидех в гробишчата,
в гробишчата си се закрих;
оттам гледах и си чеках.
Вървеха си и довървеха,
сите дни в църкви влезеха.
Да си станах, да си фатих,
да си фатих тежки врати,
да пресеях с дребен барут,
да пресеях лепа църква,
га пресеях, га запалих!
Кога инсанот пишчеха,
тънки гласове в сине небе,
да кинисах по къшчите,
нигде човек не си найдех,
съде найдех една жена,
дека егне ми си пече
и мъжко дете ми си люле,
ем го люле, ем му пее!
Да изкарах егнето от раженот,
да наденах мъжко дете,
го наденах на раженот
и га накарах да го пече!
Да г' изпече и г' изкарах,
да й давам да си руче.
Она никак не си руче,
а во пазуви го крие
и люто ме она кълне:
"От Бога да си найдеш,
на постеле да си гниеш,
църве снага да т' изедът!"
Се върнахме наназаде,
дойдехме си во гората.
Тогай веле войводата:
"Кой от дек йе нек си оде!"
Аз кинисах да си дойда
и ми текна за две млади,
да отида, да ги вида.
Момчето ми изникнало,
изникнало блага ябълка;
невестата изникнала -
бела лоза с бело грозде.
Да си набрах, да се назубах;
йошче тамка мен ме втресе;
и си дойдех и си легнах!..

Murat Sipan vinjeta.jpg



Референце[уреди]

Извор[уреди]

Кукуш - Гърция.

Сборник от български народни умотворения. Част І. Простонародна българска поезия или български народни песни (Отдел І и ІІ. Самовилски, религиозни и обредни песни. Книга І). София, 1891, 26 + 174 стр.; стр.36-39