Стоян юнак затворен, първата му любна
Петкана избавя го из темницата
Стояне, море Стояне!
Затворен Стоян, заложен
у таа пуста Софиа,
у таа темна зандана.
Село го забоворило,
макя го не забоваря:
относи ручок, вечера
и таа бела премьена,
и у премьена кавале,
за да се Стоян разговора.
Стоян на макя говори:
- Мале ле, мила майчице!
Като си, мале, минуеш
край това пусто кафене,
какво си турци думая:
даль че ме младо отпуща,
иль че ме младо погуба,
ил че ме младо зароба?
А макя си му говори:
- Сину Стояне, Стояне!
Лошо си турци думая:
ни че те младо отпуща,
ни че те младо погуба.
нел че те младо зароба!
А Стоян на макя говори:
- Се давай, мале, продавай
нивите и ливадите,
къщата и дворовете,
колата и воловете,
у Вардар валявиците,
у Тунджа водениците,
саде ми, мале, не давай
моето любне Петкана
и моето мъжко дете!
А макя Стояну говори:
- Сину Стояне, Стояне!
Се давам, сину, продавам -
нивите и ливадите,
къщата и дворовете,
колата и воловете,
у Вардар валявиците,
у Тунджа водениците -
нищо ти пари не чини;
нищо турци не зимая,
нело ти, сину, иская
твоето любне Петкана
и твоето мъжко дете.
Па си ошла макя му
на тиа равни дворове,
па на Петкана говори:
- Снао Петкано, Петкано,
бре гиди, курво пладнена!
За тебе ми Стоян лежи
и за твое мъжко дете
у таа пуста Софиа,
у таа темна зандана!
Петкана нищо не рече,
Петкани се нажалило.
Влезнала ладни земници,
та се убаво премьеньи
у Стоянова премьена:
загърнала Стоянови,
Стоянови червен кожух,
заметнала тънка пушка,
припасала остра сабля,
оседлала добра коня,
оседлала, възседнала,
превезала бело гърло
сос тънка кърпа ленена;
та си ойде по друмове.
Насреща ю клети турци.
Турци у турски думая,
она турски не отбира,
туку им с глава завърте.
Турци си турски думая:
- Ай мирно да си минеме,
тоа е царев чоадар;
гърло го е заболяло,
та е гърло превезал
сос тънка кърпа ленена,
та не може да ни дума.
Па си е ошла Петкана
у таа пуста Софиа,
пред таа темна зандана.
На капиджии говори:
- Таком бога, капиджии,
отворете темниците;
я отвараите темница,
яли сос чижма че ритам!
Си темничари пущете,
Стояна ми не пущайте,
турете го у синджирье -
от цара съм допратено,
че да го водим код цара!
Послушали я капиджии,
отворили темницата,
си темничари пущили,
Стояна й оставили,
турили го у синджирье,
у ръце й го додали.
Па го отвела Петкана
но тил равни друмове.
Минаа гора зелена,
ойдоо поле широко,
найдоа дърво високо.
Петкана си му говори:
- Стояне, море Стояне!
Видиш ли дърво високо?
Кога оидеме под дърво,
за дърво че те обесим!
Стоян ю нищо не рече.
Кога ойдоа под дърво,
Петкана от конь соседна
под таа сенка зелена,
на таа вода студена.
Стоян у коня шеташе,
а Петкана му говори:
- Стояне, море Стояне!
Дали мене не познаваш?
Ако мене не познаваш,
лели си коня познаваш,
лели си пушка познаваш,
лели си кожух познаваш,
лели си руо познаваш,
лели си сабля познаваш?
А Стоян си у говори:
- Любне Петкано, Петкано!
Я си и тебе познавам,
я си и коня познавам,
я си и пушка познавам,
я си и сабля познавам,
я си и руо познавам,
я си и кожуф познавам,
а не смем да си продумам,
ега ме, любне, изробиш
низ таа пуста Софиа,
низ таа темна зандана!
Па си ойдоа на двори.
Датотека:Murat Sipan vinjeta.jpg
