Стоян ми юнак шеташе
по тая гора зелена.
Нешчо му гора мирисат,
мирисат босилькойна,
босилькойна и темянойна.
Походе, шчо ми походе,
во гора найде манастир,
манастир с девет попи,
десето ми йе гяче Никола.
Книга ми гяче пейеше,
дробни ми солдзи ронеше!
Догледал ми го, догледал,
догледал ми го калугер,
калугер стари егумен.
Егумен му говореше:
- Ей гиди, гяче Никола!
Шчо нешчо книга отпевяш
и дробни солдзи ми рониш?
Дробни ми солдзи поронил,
бело си лице облеал,
тогай ми гяче говорит:
- Даль чуеш, стари егумен!
Как да не плачам и жалям,
како да солдзи не ронам,
да н'ронам солдзи горешчи?
Година ми йе чудесна;
ова йе лоша година,
ова йе морна година;
колку ке морот заминит,
имаме тежка скъпиа:
килото жито сто гроша,
ведрото вино карагрош!
Жаль ми е за сиромаси,
много ке инсан загинат!
Тогай егумен му велит:
- Слушай ти, гяче Никола!
Слушай яз шчо ке ти речам: -
ако йе морна година,
ако йе тежка скъпия,
господ нас шчо не създало,
кадър йе да не живеит.
Гяче си солдзи запрело,
бело си лице избриса.
Сборник от български народни умотворения. Част І. Простонародна българска поезия или български народни песни (Отдел І и ІІ. Самовилски, религиозни и обредни песни. Книга І). София, 1891, 26 + 174 стр.; стр.40-41
