Имала мама, имала
едного сина Стояна.
Скришом го мама родила,
па дваж го скришом отхрани,
да го войници не чуйът,
чи й от войнишко коляно.
Бързала да го ожени.
Днеска го мама ожени,
утре му абер довтаса -
Стоян на войска да иди.
Стоян мами си думаше:
- Моли се, мамо, на тата,
тато на войска да иди,
чи мен е мило булчето,
мило ми е да го остава,
дваж мило да го поведа.
Мама Стояну думаше:
- Баща ти, челяк остарел,
не може пушка да носи,
не може пешя да върви,
дилъки ли сабля да върти.
Стоян на войска ще върви.
Елка по двор одеше
и тънки пръсти чупеше,
и на Стояна думаше:
- На ти, Стояне, тоз пръстен,
носи го и го поглеждай;
на ти Стояне таз китка,
деня носи я на глава,
нощя тури й на роса -
кога китката повене,
тогаз ще ми е годежа,
кога пръстену камък отлетне,
тогаз ще ми е сватбата!
И Стоян китка поглежда,
носи я девет години.
Чи му пръстена отлетна
и му китката овехна.
И се е Елка годила
за баш болярин в селото;
селото аман викнало.
Чи си търгна да с' иди.
На пътя старец посрещна,
чи той е бил баща му.
- Старйо, защо ореш и плачеш
в чиста света неделя?
(...)
Сборник от български народни умотворения. Част І. Простонародна българска поезия или български народни песни (Отдел І и ІІ. Самовилски, религиозни и обредни песни. Книга І). София, 1891, 26 + 174 стр.; стр.335-336
