Изгрялъ й звизда зорницъ
в събота срещу неделя.
Ах, ни е звизда зорницъ,
а най и мечкъ кръвницъ,
девет й пътя свързала,
на десети й легнълъ.
Ни мужа птичкъ да фръкни,
дилким ли чиляк да мини.
Отдолу иди Мърийкъ,
със мъжка рожба нъ ръкъ,
със мъжкъ рожбъ Иванчо.
Събрали са се, утбрали
ут девет земи църетъ,
ут девет земи крълетъ,
мечката да си нъдвият,
мечката да си прупъдят.
Три дни са денъ борихъ,
ни могът мечкъ да убият.
Иванчо маму думъши:
- Мамо ле, старо майчице,
зимни мъ, мамо, нъкърми
и ми хотата припъши,
дано си мечкъ нъдвия.
Че го мама му нъкърми
и му хотата припасъ,
че са се в бурбъ фанъли.
Три дни са денъ борихъ,
нето са мечкъ нъдвивъ,
нето Иванчо нъдвивъ.
Дето са дете улови,
кокали и месо късаше;
дето са мечка улови,
черно си кърви руквълу.
Дете са люто разсърди,
то на мама си думъши:
- Земи мъ, мамо, накърми,
кърма ми халал да сториш.
Че го мама му накърми,
кърма му й халал сторила.
Ах, че си дете улови,
ах, че улови мечката,
девет я боя издигна
и я в земята удари,
че я в земята удари,
паднала и се й пукнала.
Дете се изясно провикна:
- Слушайте, хора селяни,
че аз съм юнак над юнак,
ази си мечка разпъдих.
