Вянало лудо от града,
догленда мома в ливада,
да й сопинва койната
со църпи, бели мониста,
со копринени пайвани.
Ка се уми, ка се чуди,
дали да му проговори
или да си подзамине!
Се измами, проговори:
- Мори, моме, мало моме!
И моите койна да сопниш
со църни, бели мониста,
со копринени пайвани!
- Море, лудо, море, младо!
Ако ти йе яд за мене,
слези си доло в селото,
преброй на татко иляда,
преброй на майка стотина
и твойта койна да солна
со църни, бели мониста,
со копринени пайвани!
Сборник от български народни умотворения. Част І. Простонародна българска поезия или български народни песни (Отдел І и ІІ. Самовилски, религиозни и обредни песни. Книга І). София, 1891, 26 + 174 стр.; стр.97
