Момчил войвода, жена му и сестра му
Коня коит Момчула войвода,
на вечер ми коня подковуват.
Тога велит Момчулица млада:
- А стопане, Момчула войвода!
Ке те прашам, право да ми кажиш,
квечерина коня подковуваш,
на утрина коня с' обосуват.
- Отговори Момчула войвода:
- Ель ме чуеш ти, моя невесто!
Лель ме прашаш, право ке ти кажам.
Квечерина коня подковувам,
на утрина конь се обосуват;
аз си одам у Солуна града,
тамо любам Еврейка девойка.
Оттам одам у град Белограда,
си я любам Мара Белоградска,
и пак одам у Стамбола града,
любам цару Костадину сестра.
- Бог да бие Момчулица млада!
Написала едно парче книга,
го допрати во Стамбола града,
на онего цара Костадина:
"Харам ти била твоята живот!
Момчула ми твоя сестра любит.
Чуй мене, цару Костадине!
Со юнашство Момчула не фащаш.
Кога одит Манастира града,
обичаят без оружйе одит,
малу нещо ти си пособери
и отбери три хиляда-мина;
да си станиш рано во събота,
да си стигниш бърго во неделя,
ке си бидит в църква на закона."
Що ми рече цара Костадина:
- Кафпе едно Момчула войвода!
Та ми собра три хиляда-мина,
та си вявит таа бърза коня,
право теглит в града Манастира,
си достигна на църква изпущанье,
си излегвит светот от църквата.
А що беше Момчула войвода!
Той си явна своя бърза коня,
па излезе от град Манастира.
На Момчула коня се затресе
и Момчула коню му велеше:
- Ой ти, коню, ой ти, добар коню!
Вака други път не си сторило.
Тогай коня му се отговори:
- Бог да биет нашата стопанка,
да не сторит некоя превара.
На Момчула тогай му текнало;
ми с' опули по бели друмои;
се задале мъгли и правои,
г' обколисват люге оружени.
И пак коня нему говореше:
- Ти, стопане, юнак и аз юнак,
качи ми се на мои рамена,
па влези ми в царева ордиа,
ако нещо пусат си немаме,
како Господ нас ке поможит.
Дупна коня како силен ветар,
ми разцепи юнак све ордиа,
ми дотърча до камни дворои;
вити порти биле затворени.
Я догледа своя мила сестра,
па й викат, що глас той ми имат:
- Бърго, мила сестро, отвори ми,
да си земам моето оружйе,
да изтепам тие копилиня!
- Ейди, брате, мои мили брате!
Бог да биет твоя жена млада!
Тая мене, кога я си спиех,
ми смолоса моя руса коса,
ми засмоли на овйе диреци.
- Търгай, сестро, друга ке порастит,
защо мие оба загинафме.
И сестра му яко се разлюти,
кало търгна от диреци коса,
на диреци перче останало.
Си дотърча в шарен нейзин ковчег,
си изваде триста лакти платно,
преку дзидье платно го префърли.
Се зафати за белото платно,
ми го търгат негоата сестра:
- Търгай, сестро, ако Бог поможит,
ак' поможит да си откиниме,
нейзе майка ке я разплачиме.
Бог да биет Момчулица млада!
Си изваде ноже от пазуа
и пресече триста лакти платно;
и си падна юнак зад дворои,
снъга му се тога преврушила,
ръце, нодзе, глава изкършиле.
Си достигна царе Костадине,
па седна на свилени постели,
йе говорит Момчулице младе:
- Ой невесто, Момчулице млада!
Донеси ми Момчулова руба,
на Великден коя облеквеще.
Си отвори шарени ковчези,
си извади свила и кадифе,
си извади самура калпака.
Кога царот на глава го клаат,
на рамена калпак му легнало,
на калпака триста драма злато.
- Още Момчула що ми имаше!
Му извади Момчилой скорни.
Кога царот скорни 'и видело,
двете нодзе царот 'и тикнало
и обете нодзе 'и созеде.
Тогай царот ми се зачудило,
таков добар юнак що загина.
Тогай викна на своите люге:
- Фатете я Момчулица млада,
що предаде своиот стопана,
кренете я и запретайте я,
закопайте я дури до колена,
намачкайте лоя и катрана,
огън дайте от русите коси,
изгорите ваква биханиа.
Я запалие и се изгори
и се стори мъгли и правои.
Изговори Момчулова сестра:
- А честити, цару Костадине!
Опули се в мене окаена,
како брата я да се прежалам!
Гледай църни кървой от главава;
мене не йе брига за косата,
мене не йе брига от болята,
бар ни живот я не си я сакам,
тук' си тъжам мои мили брата,
що загина от недугова жена.
Си я зеде негоата сестра
цар Костадин и йе говореше:
- Право имаш, хубаво девойко!
Кой как солит, така ке си съркат,
кой как чинит, така ке си наит;
биди жива и разговори се,
друга коса, девойко, ке никнит.
Со себе си зеде лична мома,
я отнесе у своите дворье.
