Крали Марко изгубва силата си - 1
1
Ой та тебе, Боже, мили Боже,
що ми правиш чуда и нишани,
да се чудит съта рисянщия,
да се славит твое свето име,
да се слушат от века до века!... 5
Сполай Богу за чудо големо,
дека ке се чудо нагледаме.
2
Шетба шетат Марко Прилепчанец,
шетба шетат земя по краина...
Ми привявнал коня шаренаго,
шаренаго коня, дебелаго,
дебелаго коня, кършигоро;
ми наложил самура калпака,
на калпакот до три огледала,
а над ними перя паунови;
ми засукал мърка мустачина,
еден мустак до три руна църни;
ми намуртил очи соколови
и над ними вежди пиявици
като църни криля ластовички;
ми опасал сабя дипленица,
що се диплит дванадесет пъти,
що се носит коню во гривата,
и ми сечит древя и каменье.
А на седло, Бог'ме, ми привързал,
що привързал тежка боздугана,
що е тежка шестотин ока;
в ръка държит она войно копйе,
к'о ясика тонка извишено;
се наметнал с' гуна кабаница,
ми църнеет како темен облак.
Къ'й да стъпит Шарец добра коня,
би спилье, ил' станоит камень,
ми потонвит коня до колена.
От що ми е сила у юнака,
йе притежа майке църне-земе,
от тежина гърда носеещем,
та ми ечит кутра църна земя,
ем ми ечит ко'ли' от се тресит.
3
Чудо гледат здезда Вечерница,
чудо гледат, чудо невидено,
къ'й ми шетат Марко Кралевике,
дур ми спотнал от велика сила,
а не знает со н'я що да сторит;
защо немат юнак спроти себе,
нити юнак, нити лошотия,
нити ламя, нити аджер люти,
нити вила, нити самовила,
нити некоа горска димна юда.
Шетат Марко земя по краина,
я земя е тъжна пустейлия,
та си немат с кого да се стретит,
да се стретит, дума да си думат.
Ми погледа горе на небеси,
ми я виде звезда Вечерница,
къ'й ми греет и ясно се смеет,
и йе сборвит Марко Кралевике:
а ей гиди, звездо Вечернице,
ке та пращам, право да ми кажиш -
ево шетам земя и краина,
съм изшетал сите кралевини,
нийде юнак немат спроти мене,
нити юнак, нито лошотия,
нити ламя, нити димна юда,
нити аждер, нити самовила.
Ти се грееш горе отвисоко
и се пулиш редом надалеко -
дали имат юнак спроти мене?
И му велит звезда Вечерница:
- Ой та тебе, Марко Кралевике,
нел' ме питаш, право ке ти кажа:
аз си греа горе отвисоко
и си гледам земя надалеко -
како тебе юнак не си видох,
ни е било, нити пак ке бидит.
Бог да биет Марка Прилепчанец,
що ми рече дума неразумна,
що си стори пуста будалщина,
та погуби своя юнащина;
тога рече Марко Кралевике:
- Ой та тебе, звездо Вечернице,
уще мене юнак не познаваш.
Слушай мене, звездо Вечернице!
Да ми слезит Господ от небеси,
и со него на мейдан излегвам.
Край да имат майка църна земя,
с една ръка нея ке подкренам!
Слушат него звезва Вечерница
нищо Марку звезда не отвреви,
саде йе се лице затемнило,
затемнило, мошне замъглило,
побързала, под облак се скрила,
та от що йе жалба припаднало,
поронила солзи низ облака
и ми падват солзи от висина
како роса долу на земята.
4
Шетал Марко, мало що прошетал,
мъчна му е Марку шетачката,
си умори Шарца добра коня,
от тоненье в камень и кременье,
та го биет Марко Кралевике
с топузина мегю църни очи.
Се разиграл коня пеливана:
се затресла кутра църна земя,
ечит, тътнит кутра църна земя,
завеяли силнине ветрови,
прибучали реки и езера,
заиграло он Църно море
и со него хубаво Бело море.
Сино море бучит и клокочит,
планиньето трещат, се прекършват:
се сплашиха люге по градища
и зверови в глобоки пещери,
сите тишки мали по земята,
ми писнаха сите со гласови,
къ'й викаат, до Бога се слушат.
Сполай Богу, лепо що послуша,
та погледа долу на земята,
кога гледат кутра църна земя
къ'й ми ечит, ко'ли' от се тресит.
На Господа вишни се смилило,
оти видел земя не ке можит
такава сила гърда да понесит.
Тога слезе горе от небеси,
се престори н' еден стари дедо,
та си зеда торба малечкава
исо земя торба я наполни;
благослови еднож и два пъти
и се стори торба по тежина
колко съта майка църна земя,
пак си седна Господ на кръстопът,
къ'й ке минат Марко Кралевике;
ето ти го Марко се зададе,
от планина скокат на планина,
а пред него мъгли и прахови,
а зад него дождой от каменье,
що 'и върлят коньот со копита.
Кога дихат Шарец добра коня,
от ноздри му пламень излегуват,
а то уста тая бела пена,
бела пена со кърв размешана.
Кога гледат МаркоКралевике
во полето по бели друмови
къ'й ми одит еден стари дедо,
на гръб носит торба малечкава,
како стига на път на кърстопът,
седна дедо малу да починит.
Го пристигна Марко Кралевике
и му викат уще отдалеко:
- Добро вечер, дедо, стари дедо!
Що та тебе нужда дотерало
да ми одиш по ни една доба
по пустава земя покраина
со онаква торба малечкава?
Му говорит онай стари дедо:
- Дай Бог добро, страшна халетино,
нел' ме питаш, право ке ти кажа:
и аз шетам земя и краина
со овая торба малечкава,
туку ми е тежка и претежка,
та не можам торба да подкренам,
ти се моля, незнайна делио,
подкрени ми торба малечкава,
да я дигна, на гръб да я носа.
Се насмея Марко Кралевике,
кога виде торба малечкава,
пак не можит дедо да я кренит
и пресегна свое войно копйе
да подкренит торба малечкава;
кога креват, торба не се креват,
ми прифати копйе со две ръце,
кога дигна право наугоре,
се прекърши яко войно копйе,
се прекърши на две половини.
Чудо гледат Марко Кралевике,
на очите свои не веруват,
ми натера Шарца добра коня
да приближат близо до торбата,
ми пресегна со ръка десница
и ми фати торба малечкава,
ми я фати со малото пръсте,
кога тръгна право наугоре,
ми издихна Шарца добра коня
и смал'душа Марку проговори:
- Ой та тебе, Марко мой, стопане,
ми прекърши сите конски коски,
ми изкина мойте яки жили,
ми погуби съта моя сила.
кога гледат Марко Кралевике,
що да видит, чудо невидено -
ми потонал коня до колена,
а торбата не е помръднала.
Се налюти Марко Кралевике,
та ми скокна от коня на земя
и ми клоцна торба малечкава
со все сила со десната нога,
десна нога него го заболе,
а торбата уще не мърднуват.
Уще пойке Марко се налюти,
та ми фати торба со две ръце,
со все сила креват наугоре,
а со нозе тонит во рмеменье -
кървав пот му капит от лицето,
пусти очи му се изпулиле,
ке м' изпръснат очи от глобови,
от ощо е забит притиснало,
уста му се кърви наполнила,
тага' одвай торба помръднало.
Ко'се напна Марко още еднож,
ми подкрена торба до две педи
на висина горе от земята.
Изплющеха коски юнакови,
му се скина нещо во сърцето
и се стресе Марко Кралевике,
си изпущи торба на земята,
кога гледат, с нозе ми потонал
во каменот дури до колена.
Тага' велит оной стари дедо:
- Ой та тебе, Марко Кралевике,
дале знаеш що тежина креваш?
Отговори Марко Кралевике:
- Ой та тебе, дедо, стари дедо,
що ке бидит ова вельо чудо?
Що тежина имат во торбата?
И му велит оной стари дедо:
- Ой та тебе, Марко Кралевике,
ти подкрена съта църна земя!
Дали имаш сила юнащина
да излезиш сега да се бориш
со Господа вишни от небеси?
отговори Марко Кралевике:
- Сполай Богу за чудо големо,
що съм било лудо-неразумно;
ко'а не можа торба да подкрена,
как'ке можа на мейдан д' излеза
со Господа вишни от небеси!
Тага' рече оной стари дедо:
- Ой та тебе, Марко Кралевике,
кога с копйе торба подкреваше,
си изгуби уще половина,
кога с ръце земя подкреваше,
си изгуби и та половина,
кога торба веке я подкрена,
си изгуби съта прежна сила.
И отсега благослов ти давам;
пак да бидиш юнак над юнаци,
ама к' имат по юнак от тебе,
не ке можеш само со юнашство
да надбиваш незнайни делии,
а повеке ними ке надбиваш
со хитрини и со измамванье!...
Това рече, дедо се загуби.
Се зачуди Марко Прилепчанец
и ми тръгна по беди друмови,
не ми ходит како халетина,
туку ходит кротко и полека,
солзи ронит по беди образи,
ръце кършит от бели образи,
ръце кършит от бели колени,
жалба жали за напрежна сила,
що погуби своя юнащина.
Та се врати во Прилепа града,
тамо се е младо оженило,
останало кралство да си държит,
да си вардит земя по краина.
Оттогава Марко Кралевике
со хитрина фати да се борит.
Заман било, време поминало,
останало песна да се пеет,
да се пеет, да се прикажуват,
да се славит Божье свето име,
за да слушат съта рисянщия.
Дур не било, не би се пеяло,
що слушало, все весело било.
