Шчо йе она на върф на планина:
дали ми йе грудка снежанова,
дали ми йе стадо овчарово?
Не ми било грудка снежанова,
ни пак било стадо овчарово,
тук ми било белана чадора,
под чадора - Болена Дойчина,
до него йе сестра Ангелина.
Той си има седумдесет рани,
кой от сабя, кой от боздугана.
Ми лежало до девет години,
изкинало до девет постели.
Йе се сони сестре Ангелине,
йе се сони вода лекоита,
йе се сони на върф на планина.
Немат с кого девойка да поет;
брата немат, со брата да поет.
Тогай велит на брата Дойчина:
- Мило брате, Болена Дойчина!
Ми се сони вода лекоита,
ми се сони на върф на планина.
Немам, брате, со кого да пойда,
и да пойдам, не знам да се вратам!
- Ой ти тебе, сестро Ангелино!
Отвързи ми седумдесет рани,
начекай си кърви и гнойови,
да си клаваш големи нишани,
кой на дърво, а па кой на камен!
Му отвърза седумдесет рани,
си начека кърви и гнойови,
си киниса мома да си одит.
И си клават големи нишани,
кой на дърво, а па кой на камен.
Кога пойде на върф на планина,
там си найде вода лекоита.
Пак си зеде вода лекоита.
Кога назад тая се вракяше,
ми зароси една ситна роса,
се нишани роса 'и измило;
не знаеше дома да се вратит.
Ми се качи на високи камен,
солдзи ронит, тънки гласи пушчат:
- Леле боже, леле до господа!
Яз не можа назад да се врата,
яз не можа брата да си вида!
Шчо се зави едно сиво орле,
во устата - ръка Дойчинова;
ми я пушчи на високи камен.
Ангелина позна ръка Дойчинова,
Ангелина се от камен хвърли!
Сборник от български народни умотворения. Част І. Простонародна българска поезия или български народни песни (Отдел І и ІІ. Самовилски, религиозни и обредни песни. Книга І). София, 1891, 26 + 174 стр.; стр.306
