Мехмед си сака да иде,
майка го кара, не пушча:
- Не ходи, сине Мехмеде,
по тебе има потира,
потира, джаним, сугмене,
сугмене, булюкбашии!
Мехмед си майка не слуша.
взема си пушка на рамо,
чифте пищоли на пояс,
белата джока на еро,
ойде си Мехмед, пойде си
през Нетовишка поляна,
през тая гора зелена.
Срещна си млада чобана.
Мехмед си дума чобану:
- Чобане, мили овчару!
Вижда ли мойта дружина,
дружина верна, сговорна?
Чобан си вели Мехмеду:
- Мехмеде, делибашио!
Ето я твойта дружина,
при тая бука зелена:
шарено ягне ядеха,
цървено вино пийеха.
- Селям аликюм, дружина!
- Алекюм селям, Мехмеде.
- Станете, верна дружина!
Царско си азне ке мине,
хазнето да си узмиме!
Хванаа тесни клисури.
Царско си хазне минало.
(...)
Сборник от български народни умотворения. Част І. Простонародна българска поезия или български народни песни (Отдел І и ІІ. Самовилски, религиозни и обредни песни. Книга І). София, 1891, 26 + 174 стр.; стр.336-337
